понеделник, 24 декември 2012 г.

Последната линейка на София



През дупките на пътя, през песните със забравени текстове, през очуканите блокове и тези странни моменти, когато се смеем, защото искаме да плачем, но не можем, през нощната и през дневната смяна, през нещо скрито, което е сърце, и което усещаме, защото боли (разкъсва се като плът, като чаршаф, и е толкова близко, че не можем да го пипнем) - последната линейка на София минава със сирени през всички тези места на разруха. През града, отразен в очилата на лекаря.

Не съм писала за филми отдавна и ме беше страх, че съм забравила как става. Но "Последната линейка на София" ме накара да пиша. И същевремнно ми взе всички думи. Това е филм, който се стоварва с тежестта на гардероб и на мълчание. И те боли, докато го гледаш. Физически те заболява и не искаш да говориш и не можеш да станеш и да излезеш, защото болката те приковава на стола и, ако излезеш, нещо може да се счупи, да не се оправи повече. Това е филм-диагноза. Не за края на света. Но за края на хората. За многото възможни краища на хората, които са по-страшни от един единствен край, защото вече са дошли и ще идват много пъти и са навсякъде, и са толкова обикновени, че не знаем как да реагираме.

Винаги, когато ми кажат, че някой е умрял, се усмихвам. Не е нарочно. Просто съм неадекватна. Не знам какво трябва да направя или да произнеса. "Последната линейка на София" ми донесе същото объркване. Илиян Метев отваря с този филм нещо, което не трябва да бъде отваряно. Линейката - тази затворена кутия, която преминава по улиците с вой и винаги се опитвам да не я гледам, и се хващам за копче (когато бях на 6, леля ми ми каза, че ако хвана копчето на якето си, докато минава линейка, линейката никога няма да бъде за мен). Но ако перифразираме Джон Дън, не питай за кого идва линейката, линейката идва за теб. Илиян Метев сменя перспективата, показва ни гледната точка на тези, които работят в бърза помощ, града, видян през техните очи. .

А те са хора като всички нас. Неочакваните герои на една рухнала система, които ден след ден след нощ, спасяват, чакат, мотаят се, губят връзка, отиват на грешни адреси, отиват твърде късно, отиват навреме, спасяват, изгубват себе си, състраданието си, грижат се, казват лека нощ на децата си по телефона, докато бързат, пушат, утешават чужди деца и възрастни, които се държат като деца, работят повече, защото парите никога не стигат, мислят си за бягство, но все някой трябва да остане и в най-красивия момент, който съм виждала на кино и в живота, изскачат от линейката, за да берат круши от дървото край пътя. И докторът, този така благородно-безнадежден и мил доктор се катери по дървото като дете. Защото, по дяволите, животът е хубав. И трябва да се насилиш и да пееш. И да му се радваш. Дори и да боли.

Медицинският екип е най-доброто попадение в този филм. На лицата им е всичко, което има да се каже. Лица на хора, които не са престанали да бъдат хора въпреки всичко. Не мога да обясня колко много ми хареса филмът. Тази зима, когато се върнах в България, за пръв път у мен се появи съмнение дали искам да остана тук за цял живот. Преди винаги съм била абсолютно сигурна, че където и да ходя, винаги ще искам да се върна. Може би "Последната линейка в София" трябваше да засили съмнението ми. С цялото си усещане за бенадеждност и апокалипсис. Но не стана така. Тъкмо обратното. Защото докато слушах как екипът псува или пее (наричам ги екип, защото тримата създаваха усещане за едно), чувах своя собствен език, разбран по начин, който не може да бъде уловен в английските субтитри. И докато гледах сивите картини на София и финалния кадър, разпознах пътя, по който минавах всеки ден към университета. Времето е болно. Системата е болна. Няма връзка. Но това си е моето място, напук. Моето място, което боли като сърце и увлича като ритъм, като спомен и обещание за нещо по-добро, за тогава, когато ще спазим обещанията си, и всичко ще се размине като по чудо, и всичко ще е наред, обещавам, като нещо, в което така ти се иска да вярваш, че вярваш, и понякога, но само понякога, става истина. И животът ще спре да ни разтърсва, когато преброим: едно, две,  три ...и край.





Няма коментари:

Публикуване на коментар