Да се появиш на бял свят

Животът наистина минава пред очите ни в секундите, преди да умрем. Хора, които са били на прага на смъртта, но са оцелели, разказват за това в серия от интервюта и анкети. Единствената разлика, и то голяма, е, че животът ни не „минава“ „като на лента“, няма никаква хронологичност, а всички спомени ни връхлитат едновременно, разбъркано и понякога дори виждаме ситуации от гледна точка на другите участници в тях. Филмът „Първи Контакт“ ни увлича в това тревожно усещане за спокоен хаос и нелинейност, увлича ни като водовъртеж, като кръгoвете, която описваме, докато разбъркваме кафето, като спиралите на хипнотизаторите в анимaционните филмчета.  

Гледах филма заради препоръката на Криси, която каза, че става дума за извънземни, но не трябва да очаквам екшън, а нещо по-странно, по-различно. И това напрежение между холивудски клишета и неочаквана дълбочина се запазва през целия филм. Още българският превод на заглавието  загатва за противоречие. От една страна, препраща към класиката „Контакт“ с Джоди Фостър. От друга страна, звучи леко банално и доста геополитически (в най-добрия случай антропологично – като например първия ни контакт с някое непознато племе). И също не превежда буквално английското заглавие “Arrival”,  което, за да стане объркването пълно,  също е различно от заглавието на разказа на Тед Чианг, по който е адаптиран сценарият: “The Story of Your Life”. Загубени в превода. И заглавия, които винаги означават повече от това, което могат да предадат. „Историята на твоя живот“ е може би най-впечатляващият разказ, който съм чела от много време насам: разказ за идването на извънземни на земята и за идването на едно дете на този свят. “Arrival” – пристигане, идване, поява на бял свят.

И разказът, и филмът поставят на изпитание начина, по който разказваме истории – с начало, среда и край. Помня, че когато бях малка, казвах на майка ми, че я обичам без начало, без среда и без край. После открих лека логическа грешка и казах, че я обичам с начало, но категорично без среда и без край. В „Първи контакт“ не е много сигурно къде е началото. Това е филм за лингвистиката и за начините, по които езикът изразвява идеи и светогледи, за това как бихме могли да научим езика на извънземни, които дори нямат уста, и за това как учим своите собствени деца на своя език, как ги приобщаваме към света. 

Не помня почти нищо от „Мери Попинс“ освен това, че две бебета имаха свой език, на който можеха да разговарят със слънцето и вятъра и колкото повече научаваха езика на възрастните, толкова повече забравяха своя. Дълго се чудих как ли е звучал техният език и дали мога да го науча. После пораснах и реших, че тази част от книгата е била просто метафора. И ми олекна. Колко хубаво е, когато нещата са просто метафора.

Метафора ли са извънземните във филма? Мисля, че не. Те са повод, възможност да научим нещо за себе си, страх и тръпка едновременно. В известна степен това е усещането, което имаме всеки път, когато трябва да се запознаем с някого, за когото сме чували много. Какъв ли ще е? Странен? Такъв ли е, какъвто го описват? Ами ако има дразнещ смях, или е превзет, или ме разочарова, или аз се държа глупаво и объркам всичко. Усещането за неяснота, раздиращата неловкост на очакването, адреналинът и любопитството (което в английските поговорки убива котките, а в българските – не) – цялата тази гърмяща смес е уловена на екрана в преливащи нюанси на сивото. Какво друго са извънземните, ако не абсолютните непознати? Филмът предава страхотно свиването на корема, желанието да се отдръпнем, да избягаме, да отложим, може би днес не, първите признаци на паника, когато тя още пропълзява, но има и малко надежда, която я удържа.

Разказът пропуска всичко това и се съсредоточава  върху тънкостите на общуването  - с извънземните, но и със собственото ни семейство. Главната героиня е лингвист и трябва да разгадае какво искат пришълците от нас, защо са установили контакт, какво искат да ни кажат. Това е същността на филма и на разказа, големият проблем, източникът на действието. Проблемът на общуването. Какво искат да ни кажат? И сигурни ли сме, че ги разбираме правилно? Когато във филма извънземните твърдят, че носят на човечеството „оръжие“, нима това означава, че искат да ни нападнат? Или по-скоро, че ни носят „оръдие“, средство, с което да постигнем нещо. И нима най-голямото „оръдие“ на човечеството не е езикът, способността да съхраняваме и предаваме информация, да разказваме истории, да вярваме на истории. Но не е ли езикът и „оръжие“, с което обиждаме, засягаме, дотягаме с коментари, недоброжелателни забележки, които правим отново и отново, болката на познатото, това, от което не можем да се измъкнем, да избягаме.

Филмът дава прост отговор, но като всички прости отговори, той успокоява само за малко. Разказът е много по-неясен и с отворен край. Така и не се разбира защо извънземните са дошли. Но в процеса на общуване, лингвистът започва да мисли на техния език. Да мисли не последователно като нас хората, а синхронно, да вижда едновременно във всяко изречение началото и края му, да знае целта и резултата, преди да започне действието. Теорията на Сапир и Уорф за лингвистичната относителност, според която езикът детерминира начина, по който виждаме света, отдавна е отхвърлена. Но разказът на Тед Чианг не я следва наивно. Не езикът на извънзмните определя мисленето им, а мисленето им обяснява начина, по който са конструирали своя език и математика. Ние и те, хората и извънземните, виждаме един и същи свят, но по различен начин. Там, където ние виждаме причина и следствие, те виждат цел и начин да я достигнат; там, където ние виждаме „преди“ и „след“, те виждат само едновременност; там, където ние виждаме свободна воля, те виждат волята да направят това, което знаят, че така или иначе ще се случи. Вместо свободна воля, волята да приемем сценария на филма, в който играем, и да го изиграем добре, да дадем всичко от себе си. Филмът на моя живот. Историята на моя живот. Бихме ли променили бъдещето си, ако знаехме какво е то? 

Разказът на Тед Чианг и филмът по него ми напомниха за един парадокс в Библията. От една страна Бог е предначертал всичко. Йосиф трябва да бъде предаден от своите братя, трябва да слугува, да бъде роб и да ги спаси накрая. Той знае Божия план и въпреки това го боли от предателството, не иска да бъде роб, и всички, които го предават, носят отговорност за това. Никой не е механичен чарк в детерминистична вселена. Как разрешава Библията скандалното противоречие между Божественото предначертание и свободната воля у човека? Отговорът е: чрез текста, чрез наративната форма.  Само в разказа можем да прочетем края и все пак да се вълнуваме за решенията, които вземат героите, да се вживяваме в психологическите им борби, да разбираме грешките им и да знаем, че са били неизбежни. 

Винаги, когато чета книга, се опитвам да не поглеждам края, но после ми става интересно и някъде около средата се изкушавам и прочитам последните изречения. Тогава книгата ми става още по-интересна. Не го направих с разказа на Тед Чианг, защото вече бях гледала филма и знаех, че краят е началото. И ако смятате, че ви развалям удоволствието от гледането, като казвам твърде много, няма страшно. Важното във всяка история е как е разказана и как се стига до края. Когато бях на седем и имаше режим на тока, майка ми сядаше до мен на леглото в тъмната стая и ми разказваше свои спомени и истории. Знаех всички наизуст и даже понякога настоявах да ми разкаже определена история и я поправях в детайлите. Всяка майка знае, че понякога децата просто искат да им се разказват отново и отново приказките, които вече знаят. Защото това ги кара да се чувстват сигурни, пази ги от мрака.  И няма нищо по-важно от това, когато се появиш на бял свят, някой да те научи на езика си и да те предведе през тъмното с истории. Истории, които не се губят, а проблясват в края, толкова ярко, колкото и в началото.